дете гледа храната, а крахавиатурата премина в мен.
ние сме риби! риби-брадви!
а на гъс-зеницата с големи зеници някой й е махнал перуката. их тая кос-а!

дете се върна. на ви я!

месата са добре, изключих ги, бо каза, ако сметна, че са готови, да оставя нейните още да се пекат.

перуките са с дантела. сутрин звукът е на събудени коалици.

а някои се будят и започват с пръсти да търсят.

funky: когато хора с дипломи на сексолози говорят пълни глупости, и бог не може да се намеси.

(следва ЛИ предължение?)…

Травестити и трансессексуални (начин на употреба) – приятелка на Жужу! но кое от двете е това? Константин (косето) не прави разлика. но приятелката на Жужу – Гастон, ни обясни. Гастон е секси мацка. пием си петимата (Жужу, Мартю, Косю, детю и Гастон) мента или мохито – историята мълчи за това…. Чарли също е в стаята – прошепва Косю. Ти познаваш Чарли? – пита детю. Чарли е едно истинско момиче от пловдив – казва Мартю. Но в случая не става въпрос за нея – казва Косю. Гастон има най-красив глас, затова слушаме внимателно какво има да ни каже за всичките породи хора. започва така: ‘Има хора с порода лоша и подла. те искат да ти вземат златото и девствеността… но за какво говорехме, уважаеми кучки (той бе любезен като Малката Иринка и господин Колинс от ‘Гордост и предразсъдъци’)? за други породи хора говорим тука ние, о, знатни кучки! В едно далечно време в едно далечно племе ехеееее шаманът Шимейл разказвал на децата край огъня, докато се гримират* и кланят на двете богини-сестри Леля Гарга и Мъдоунау как в началото всяко същество имало по 4 крака, 4 ръце и две глави на различни места по тялото, и всички живеели без познание за пОла (да не се бърка с дрехата). Жизнерадостно живеели, кучките им благи, докато не дошъл Хетерофор Курумб и им раздал пол и поли в замяна на част от крайниците им, с които се превърнал в многоръката Шиба и многокракия Джуба-Муба. Сега дайте по една мента да си наквася гърлото’ – изрече Гастон и Косю отиде за благотворната напитка. В този момент всички имахме усещането, че думите му звучат не от устата му, а направо в главите ни! А, не, той тъй си прай – каза Жужу и наля на всички абсент с айрян. Ние искахме да разберем какво е всъщност Гастон, за да знаем кого ще предпочете то. Всички сме влюбени в него/то/тя/той и го желаем всеки за себе си.

Косю хичхайкваше през Северна Гутфорения, където очакваше да открие истината за знамената, мескалина и душата в музиката, но се оказа, че той най-невинно стоп-ва из въображението на хората.

Понякога дълго си чеша топките. Под душа получавам прозрение. В църквата получавам ерекция. Алелуя, братя, сестри, братски сестри, сестрински братя. Ние всички трябва да се държим за ръце и да тропаме хорце преди да настане утрото и бялата жена да се скрие в морето (бел.ред. – бялата жена не е нимфа или самодива, а е русалка-зомби).

Весело. Натискам ентър като ми стане – весело. Няколко ентъри по-надолу ще е доста по-весело, но не обещавам, защото още не знам какво ще напишем. Обичам синьото и конкуренцията в цветовата гама на нюансите.

Гастон казва набързо (за да пишем други глупости вече) – травестите/крос-дресъри са хора дет се облачат като хора от другия пол. Те може да са хетеро, пък може и да са гей, пък що да не са и би и квот им падне. От друга страна, най-уважаеми дрАгливи дами, господа и други, транссексуалните не щат само да се обличат като другия пол, ами, макар и биологично принадлежащи на един пол, те се чувстват като другия (пол). Съществуват два термина, мили котенца – трансджендър са тез, които не си сменят биологичния пол всъщност, а транссексуални – тези, които го правят, независимо дали с хормони, операция/операции и така нататък, нали. Съществуват много въпроси и проблеми по разглежданата тема, които от апартната ми казват, че няма да засегнем точно сега, поради недостиг на мента в апартамента, да го ехеее на n-та.

And now for something completely different. Детю яде букви.

В неговото радиопредаване „Питайте Гастон“, питат Гастон различни въпроси от сферата на личния му бизнес с дюнери и климатични инсталации, кучета, пълнени с котки, пълнени с мишки, пълнени с цаца, погълнала цял лимон, в чийто епицентър има зрънце черен пИпер.

Гастон е президент на Кучкаленд, държава на кръстовището между Екватора и Гринуичкия меридиан – на Билковата демек. Основен поминък на населението са язовирите, които представляват 90% от износа и 85% от БВП (барутен възел в плевен) на страната. Останалите проценти се запълват от соев лецитин, сгъстители, оцветители (от най-гадните), тройни дози желатин, консерванти. Може да съдържа следи от ядки и глутен. Основна забава в Кучкаленд е публично замеряне с камъни на националния празник на страната – 20 февруари, денят на свети Щурец папа Полски. 8 март е празник на културата на Кучкаленд, тогава народонаселението чертае кръстословици по улиците и пълни възглавници с новородени чебурашки – култура, кво да го прайш. 29 октомври – празник на горчицата, когато сладкарниците не работят и поръчки се приемат чак в сряда (селската девица се маже цялата в горчица и се пуска в реката да я понесе водата, да я заведе при ламята). ‘Печи го, панирай го – все пържено стои’ е химнът на тази велика страна. Има и реки, 4. в дворовете на училищата вместо баскетболни кошове, има бесилки, за да се подстрекава наличието на лично мнение и лекоатлетичния дух на децата. Дето бесилки, там и висилки, и хилки, и билки – твърди министърът на образованието, четирите реки и чироза. На летището посрещат с булченска рокля, скрита в херинга. Езикът е от иберо-хималайската езикова група. Жужу всъщност е детронираният наследник (тип Хамлет, но с изтрита памет на харда) и ще се върне след 10 години, вчера ли бяхме на 22? Не, утре, кучко

*въпрос за матура – Изберете вярното: с кал, кръв, билки, копита, риби, леки метали, двойни дроби, тройни утроби, десетични дробове и сие.

етцетера

полицейска справка – по-малко от година след като лицето Косю Картечников загуби девствеността си, е забелязан да скача от шофьор на шофьор и от кола на кола. Славата му се носи от курва на курва и от век на век.
очаквайте – завръщането на Жужу в Кучкаленд крю.

с подкрепата на мента пещера късно нощем.

знам, че на кутията с цигари има надпис „тютюнопушенето убива“, а отгоре е надраскано набързо „всяко лято умираме“, отричам да копирам.

всъщност, отбивах се, за да кажа с четири думи, че бях в бургас (град край морето) на една добре позната нам тераса на първия етаж в блог 27 б в жк „братя миладинови“, под едно пране. пиехме вода, защото друго нямахме, а нямахме, защото не си купихме, а не си купихме, защото магазинът беше на цели тридесет крачки. обяснявах на домакинята за бодхисатвите, докато пушехме цигарите си. домакинята ми беше бодхисатва. мислех си за златко, когото не съм виждал от много време.

после пускахме музика в тубата.

мозилата на домакинята ни имаше поле „интерлюдия“ в букмарковете си. това исках да кажа.

м.

Уча се как се строи текст. Аргументиран. Структуриран. С конкретна мисъл в съзидаването му, която трябва да бъде предадена достатъчно ясно и обосновано. Обичам да го правя – подреждането абзац по абзац, извод след факт, неоспоримо доказателство, абсолют на мисълта, красив дори да го гледаш, без да си длъжен да се съгласяваш – защото в тълкуването няма абсолюти, освен собствените ти ценности.

Но побеснявам. Защото ми се налага да го правя бавно, на ръка, на хартия, която не подлежи на редакция, освен грубо зачеркване. Защото заради гениалните приемни изпити на милия ни стожер на традициите във висшето образование, се връщам години назад в създаването на текст.

Побеснявам, защото докато чета за библейската символика у Смирненски, за превхвърлянето на ценностите у Гео Милев и новата идейна реалност, която прокарва в българската литература, знам, че мога да го разкажа леко, естествено и красиво. В нещата, които изучаваме, има толкова връзки към неща, които да бъдат наистина научени (и заради това в момента страницата в уикипедия за хитреца като архетип ме чака да разгледам). Философията на литературната история е далеч по-интересна от критиката, на която съм попадала. Да не говорим за най-малкото – тропите, видовете стих, емблематичните за всеки творец хитринки, които правят текста разпознаваем. Има толкова чисто техническа хубост в литературата, която да бъде открита. (Понеже другата не искам – не бива – не може да бъде намерена в училище. Не че тази може де, но, кхъм.) И ако успявам с неистово четене и затрупана от томове вкъщи и в часовете да я разбера и подредя, побеснявам, защото ми се налага а/ да я орежа и съкратя в лис-овете, б/ да не успея да я вкарам както трябва, именно заради първобитността на писането на огромни теми на ръка.  А мога – по дяволите, мога така да го разкажа, че и на шестокласници да им стане интересно. Правила съм го. Но не и докато едновременно се боря с прекалено голямо количество факти, краснопис, подходящи и неподходящи изрази (философско- генеалогическите прозрения на Далчев, Господи!), обем, от който наистина ми става лошо и неудобството да го изложиш.

Защото, докато един текст бива създаван, на създаващия трябва да му е удобно. Защото в крайна сметка язък за желанието ми да напиша нещо интересно и истинско, при положение, че никой не го иска. Едноок Джо и за оптимизма ми, че мога да го правя и все пак да си пасне на мястото. Мога – ама докато изпитите за кандидат-студентите се състоят в писане на дванайсетстранични теми в рамките на пет часа на ръка, без произведения пред себе си и възможност за редакция на края и разместване на идеите – ще го правя само в блогове.

Гуруто е в теб.“

Дишай.
Дишай.
Вдишай.
Дишай.  Задръж за малко.
Издишай.
Дишай…       След малко вълкът ще дойде пред вратата ни.

Дишай.  Дишай.  Вдишай.
Спокойно,  спокойно,  изплюй тази кална, лоена топка от стомаха си, малко по малко, мисъл след мисъл, плюй напрежението и безсилието, трикът е да продължаваш да дишаш.

Успокояваш се,  успокояваш…  сирените заглъхват… сигналните светлини угасват, сърцето ти спира да бие като лудо. Предишните страх, дискомфорт и нерационалност отлитат надалеч от красивото ти тяло, а на тяхно място разцъфва едно красиво, зелено цвете – в гърдите, на височината на сърцето. Това цвете е твоята същност и нищо не може да му причини зло.   Злото излиза…  доброто остава…

Цветето расте с всяко твое вдишване, а щом издишаш, венчелистчетата му само леко потрепват, сякаш облъхнати от ленив следобеден ветрец. Разтваряйки се, твоето цвете започва да разпръсква успокояващата си и вездесъща бяла светлина. Вдишай. Ти си тук, на единственото място, което се нуждае от теб в момента, в единствения момент, който е всяка твоя съвършена мигновеност. Издишай. Светлината постепенно се разпръсква във вътрешността ти и осветява всяко кътче от красивото ти тяло, и го избистря – както слънчевите лъчи проясняват тъмните места на извора и те се оказват нетаящи нищо зловещо.  А зловещото излиза…  добронамереното остава…

Приближава. Изкачва стъпалата бързо, през две, и слюнката му капе по долните етажи. С всяка крачка нагоре се разпростира все повече. Опашката му се издължава и се вие надолу по стълбите, площадка след площадка, раменните му стави порастват и всеки миг ще полетят нагоре през козината.

Вълкът отваря задъханата си паст и из мятащите се насам-натам кафяви устни изникват зъб след зъб – от остър по-остър, от огромен по-огромен.

Дишай, дишай, вдишай, задръж за малко, издишай…

Вълкът е пред вратата ни – ще я разбие с един замах на чудовищната си лапа.
Само миг преди това светлината се разпръсква навсякъде, излиза от стаята и го залива.
Вълкът никога не е бил извън теб.

Обичам да пиша така – защото е трудно, защото отнема много време, най-сетне защото обожавам момента на прочитането от някой друг, няколкосекундното размислящо мълчание и „Я? Морфин?“ примерно. Особено харесвам и пътите, в които аз откривам познати ми асоциации в наглед обикновени редици от думи. В такива писаници си спокоен, че почти сигурно ще бъдат одобрени, най-малкото от хората, които знаят за какво става въпрос.

Но мисля за другите – (не когато пиша, никога не мисли за хора, когато пишеш) – които не са благословени със светлината на знанието. Когато разчиташ на луда поредица навързани случки и пречупени образи, изцяло разбрана само от теб, се налага да бъдеш в пъти по-грижлив към текста, да го прикоткаш и умириш сюжета, да се пазиш от прекалената образност (въпреки желанието ти стилът да се навърже с вдъхновенията) и да се молиш, да се молиш да има смисъл в най-чистия си вид – без утежнения начин, по който го възприемаш, знаейки какво го е породило.