07:22 е ултимативният час да се почувстваш сам на тоя свят!
Дори по чатовете не останаха хора, а другите хора още не са станали
(отскачам да проверя кафето).
Все забравям как беше онова с лъжичките – една чаша равно на
една лъжичка или нещо такова. Защо имаме категория “люксембург”,
аз ли съм я сложил? Алекс издаде книга, след нея е наред Косето,
а Дете, за да оправдае името си, ще напечата накрая. Всъщност да
имаш книга е като да нямаш книга, но чувството не може просто
да изникне, нали; след това, естествено, идва желанието за нова
или различна книга, като следствие от заболяването, с което ние,
писачите, толкоз се гордеем.. Когато се отказвам геройски от съня
си представям, че това е моята суперпауър – че наглеждам околността,
докато другите спят, за евентуални опасности. Всъщност обаче навън
пеят птички. Кръжат ниско, тъй че и днес може да вали. Пак се
обринах след бръснене. Обичам зелената си чаша. Реших, че вече
не съм болен, тъй че отново мога да пия кафе – до доказване на
противното. От приятелите ми в ласт в момента слушат 1 бр. от
София, 1 бр. от Германия и 1 – от Испания. Не си падам по датите -
все ме вкарват в грижа. Повече няма да поставят “Гълъбът” този
сезон, и двете “Сирано” са изкупени – сигурно от онези бабички,
които бърборят и не са доволни от местата си. Нещата са обвързани
помежду си от връзки здрави, но деликатни като милиметри
дантела – нищо не остава извън обсега на ръката и окото.
Очаквам с нетърпение лятото.

м.