stopinity. китайска стена от текст и розови павета.
Инструкции: Чети в черно-бяло.
Когато решихме да го направим, не знаехме дали ще се получи. С двама е ясно, но с трима – дали конфигурацията ще получи естествено? Пък и Косето с неговата неопитност, ах…
Тук се появяват документални кадри.
Мартин казва: Според мен Косето едва ли е подозирал, че това ще се случи на шестнайстия му рожден ден.
Косето казва: След като толкова пъти ми пожелаваха секс за рождения ден, трябваше да очаквам, че ще загубя девствеността си.
Друга мисъл: Кратко беше (20 минути), но Косето не се притесни. Според някои на шестнайсет е рано за това; дори родителите му вечерта казаха, че може да го направи чак на осемнайсет, но не знаеха, че работата вече е опечена.
Друг документален кадър:
Да вметнем – през стъклото се виждаха котенца и катерички, птички и пчелички, и цветенца също – безвъзвратно моногамно.
Документален кадър на Детеуж:
В детайли: на Мартин му е крив, на Косето му е дълъг, но човек никога не е доволен.
Направихме го на пътя. Така. Стъмняваше се или се стъмваше, не знам какво се правеше, но беше моногамно, не е за нас. Беше студено, но лека-полека взе да ни става топло, разкопчахме се леко. Дете остана докрай с шапка, а Косето развиваше фетиш към шапките. Почти запазихме докрай началната си позиция.
Кадър до кадър плюс двайсет и пети кадър:
Мартин го беше правил вече няколко пъти с Дете и винаги тя бе поемала инициативата. Всъщност, тя бе участвала във всичките му групови изживявания от този сорт.
(Мартин:) Правил съм го и сам. Както и тя, макар че мислех, че за момичетата е опасно без момчета. А Косето твърдеше, че и сам не го е правил. Когато всичко приключи, продължихме пеша сякаш нищо не се беше случило. Но вътре в себе си всеки се чувстваше все още екзалтиран.
Филмът на Дете (няколко филма в един; да се разглежда като сериал):
Ние с Мартин бяхме утолили за пореден път тази своя нужда и дори ни беше малко тъжно, че на другия ден трябва да го правим отново сами. (Филм във филма; дело е на Мартин: „Аргир беше тясно” е заглавието. „… чее на другия ден трябваше да го правим с напълно нови хора, макар че точно на предния ден с майката и дъщерята беше просто нереално яко – Дете и младата майка стояха отпред. Дете – мълчалива и много съсредоточена в експресивните движения и възклицания на блондинката, докато внимаваха за полицаи; аз дори не обръщах внимание отзад, зает да изпълнявам неразбираемите желания на дъщеричката и множеството й играчки. Имаше дори книжка за целта. Тя така и не пожела да го извади от устата си, впрочем. Аз нямах нищо против, но майката по едно време протегна ръка за него. Може би го искаше в своята уста, може би компанията на Дете не й беше достатъчна, но в действителност това бяха последните ни партньори за деня. Вече бяхме изморени, по едно време – срам, не срам – аз даже заспах.
Но първият, той беше мълчалив. Управляваше движенията без излишни усложнения. Накрая, преди да се разделим, просто попита дали имаме огънче. Колко типично.
Вторият ни за деня – пълна противоположност. Говори през цялото време, на Дете май дори й стана неудобно и кракът и дупето й изтръпнаха от кофти позата, от липсата на място и от още нещо. Той беше дебел и, по дяволите!, чакаше внуче. Май трябва малко да повишим критериите си. Но поне ни даде бонбонки. Виж, синът му беше пребил едно прасе! Пребил го беше, прасе, бе, прасе, там има много прасета, пребиха го, бе, [заглъхване] Ебаси филмът, есен е.” е текстът.) А тази нужда в Косето за първи път се разгаряше (Втори филм във филма; Косето го криейтна, мама му: „” е заглавието. „Те казаха, че са утолили жаждата си, но в мен тя тепърва се разгаряше. В главата ми прехвърчаха образите от вечерта – настръхнала кожа, капчици пот, устни, търсещи пръсти, стонове и притворени очи, дънковосини крачоли, описващи дъги във въздуха…
Цялото вълнение се беше събрало в мен. Усещах го все тъй силно. Особено в задника, защото твърде дълго бях в една поза.
Наистина, колко силно копнея да го изживея отново. С когото и да е, дори и с Жужу, за когото дете тъй често разказва, за да усетя отново това невероятно чувство на пречистеност и запълненост.
Ако се върна назад в спомените си, обаче, осъзнавам, че може би не премина чак толкова безпроблемно. Беше ми тясно, например, макар че на Дете и Мартин им било добре.
[Бележка от сценографиста: Да не се чете горния абзац! Вулгаризми, ниска култура.я]
Но защо се опитвам да търся кусури? Още съм дяволски възбуден. Усещам го с всяка част на тялото си [особено с някои, които още потрепват леко, {пърхат, каза Мартин от равнището на Дете}]. Вече искам да го извадя и да го покажа, да го оставя да стърчи гордо в похотливо очакване.” е текстът.). Двамата ми бяха отзад, аз бях отпред с бившия борец от Плевен. И двамата бяхме с предпазни средства. Нямах представа как се справят отзад (Мартин не е успял да се предпази, а Косето дори не се е опитал).
Мислех си за Жужу, най-добрия ми приятел в София. Работеше като травестит в един клуб.
Странно, но в колата не ни беше тясно, можех спокойно да се разкрача. И не само.
През цялото време мислех и за Алекс (не е = Жужу), но знаех, че така сме си по-добре. Повече от четирима щеше да е прекалено. Макар че веднъж бяхме общо шестима и на мен ми беше особено неудобно, защото бях най-накрая и кокалчето на Весо ме ръбеше при всяко по-рязко движение.
Мислехме, че това ще е един невинен детски рожден ден, на който дори няма да присъствуваме, но удалата се възможност не можеше да бъде пропусната.
Драматизейшънът на Дете:
Когато телефонът на бившия борец звънна, той бързо приключи разговора с едно задъхано „Не мога да говоря сега, Андрей” и отново ни подкара. Другото е за Ачо.
За малкия. В нощта преди бореца го видяхме пред един гараж. Не се впечатли от нас. Прегърнах го, не реагира. Нарекохме го Нереагирко. Нищо не каза. Опитахме с Аргирко. Все тая.
Беше космат и малък, личеше си, че никой не се бе държал мило с него до сега.
Дете не можеше, Косето продължи, каза Мартин от равнището на коленете, стъпалата, ръцете и повечето ми други неща, мании и гадости.
Ретроспектиращ филм:
Впрочем, имах опит отпреди. С Мири два пъти се бяхме отдавали на желанието. Първия път бяхме уморени и по някое време решихме да си починем. Всичко си дойде някак естествено, но още в предиграта ни сгащиха. Не кой да е, а Жената на братовчеда на тате! Със сина си и дядо му, и със сиренето си, и с цацата. Засрамено прикрихме делата си („Добро момче!”).
Но пробвахме пак един друг път. Ама пак не се получи. Братовчедът на една позната се отби при нас, щото сме му изглеждали безпомощно. Предаде ни урок-два или по-точно: опита се, но не му се получи.
Язък, добри момчета.
След като Мири установи, че не ще се подари на мен, забяга при една художничка и си браха цветята, сещайте са… Да си берат лайката, да си берат!
Косе и Марте на по чашка за Дете:
Дете беше една своеобразна лава-лампа. Разтресеш я – и ти захапе вафлата, ама каквато и тухла да си там зловеща. Знам, по принцип лава-лампите не са такива. Но Дете беше изключение. Есенно. Тя беше за нас зелито киселото на пилето и бурканете, дето ний, пуетити във вградуветитий, редяхме пред олтара на нейния проникновен сутринно-мараняански апотеоз в автобусите към квартал Яълката. Как да не се смарангяса пует от толкоз поезия!?
Такива бяха дните, мой приятелю.
Филм уж от МАртИн:
Бях много доволен от езика на Косето (Дете го учи на френски). Дете май също, но затова не мога да гарантирам – пък и тя не може си сгъне езика на три. А това момче може да върши такива чудеса с езика си, че:
А/ кИр да ти зайде
Б/ гАз да ти зейне
В/ нещо учтиво.
Друг такъв не мога да си припомня в момента да съм засичал някога в живота си, на което и да е място, в колкото и часа да е и квото и да съм ял ли, пил, и който и да е бил там.
В този момент валя и получих мобилно съобщение. Пишеше: „Kade si ma, kurvo nadna! Juju” Той винаги се подписваше отзад. Стари рани.
———————————–
Бележка от продуцента: Няколко часа преди инициацията на Косето звъня Канелия Полихронова (главен редактор на завода за полихромови канелени пръ-ци-ци, град Кубратград [Бележка от редактора: Вярно с ор’гинала.]), която отхвърли поканата да се присъедини заради някакво съ(сте)знание. Май по физкултура. Но факт е, че ако знаеше какво ще се случи, щеше веднага да се джойнне. Канелия може да изглежда невинно, да, но желанието е движещата сила на душата й. Да знаеше какво мислим, щеше да дотърчи и да ликвидира всяко съмнение дали ще се получи.
——————————————————–
Писмо от зрител: Заводът за полихромови канелени пръц-и-ци (накратко: ЗПКЦ, по-накратко: ВГЗ, най-накратко: ОЧЗ, свръхнакратко: Заводът за полихромови канелени пръцици [от БАН не ни приемат абревиатурите, казват, че били нелепи {те са нелепи: бан ги!}]) съществува. Създаден е през 1314 година в град Индонезия, а после (година по-рано) е преместен с кораб в град Кубратград. Все още е единственият завод за полихромови канелени пръ-цици на Балканите. Те са единственият полуостров със собствен завод за полихромови канелени пръциц-и на света. Това също така е единственият завод за полихромови канелени пр-ъ-цици, годен за рециклиране в жълт контейнер. Пръв главен уредник бива бъден Антонио Веспучаре от Баден-Баден-Неизбаден, Исланбургия. Жена му умряла при раждането си, докато точела ножове на покрива по време на буря. Антонио Веспучаре умира от древен грип и деветнайсетте им деца си поделят завода по равно, преди да се удавят във водите на Перловската река при Каналеле Гранделе. Датата била фаталният втори август преди новата ера. Дядо му казал по повода само икзистинциалната мисъл „Есен е.” Това станало лозунг.
——————————————-
Билежка от зам-чистачка:
Бая мръсни думи умих, Миче.
Биянка Желева
————————————-
Бележка от Нострадамус, която представлява единственото древно френско хайку:
Ах, тези сухи сливи,
ах, тези ароматни чушки!
есен е!
PS: Загубил е стопаджийската си девственост. Есен е.
